В настоящия момент България изживява третия поред аграрен преврат в своята най-нова история. Първият беше извършен след Освобождението, когато по принудителен или договорен път голяма част от поземлената собственост премина от едрите турски земевладелци в ръцете на българските селяни. Процес, който осигури независимостта, възхода и социалната стабилност на новата държава в последващите четири десетилетия.

Едва през 20-те и 30-те години на нашето столетие поради разслоението, настъпило в българското село, раздробяването на земята, разоряването на дребните собственици и най-вече в резултат на двете национални катастрофи и прииждането след тях в България на стотици хиляди бежанци и преселници, оземлени с неголеми парцели, започва да се усеща полъхът на настъпващата аграрна криза. В тези години по естествен път в българското село постепенно започва да навлиза и утвърждава кооперативното земеползване като алтернатива на самостоятелното стопанисване.

След края на Втората световна война настъпва нов етап на аграрната криза. Въпреки извършената реформа с така наречената трудово-поземлена собственост, недостигът на земя се задълбочава. Той е свързан преди всичко с българското традиционно наследствено право, при което синовете получават равни дялове от бащиния имот, а дъщерите също се осигуряват (например за зестра) със земеделски участъци. И именно в този период най-многобройното поколение в историята на България, родено през 20-те години, навлиза в активна трудова възраст и оказва натиск върху отношенията в селското стопанство, обричайки го на неефективно производство при евентуалното разделяне на земята на все по-дребни отрязъци. Така масовото доброволно и насилствено коопериране, макар и привнесено като модел отвън, получава достатъчно предпоставки и мотиви за вътрешна подкрепа и реализация. Извършва се вторият аграрен преврат, при който етатизмът тържествува.

Изминалите четири десетилетия от тогава показаха явната неспособност на държавното начало при управлението на земеделието да осигури висока продуктивност и усвояемост на селскостопанското производство. Дойде ред за третия аграрен преврат - приватизацията.

Обаче… Обаче, докато Наодното събрание се учеше да прави закони, докато сините и червените се надлъгваха как да спечелят народното доверие и докато голяма част от същия този народ жадно преглъщаше в очакване да му върнат бащинията, прие се един популистки, недомислен, екзалтиран закон за реституция на земята в реални граници. Така земеделието стана първата жертва на прехода.

Справедливо и уместно е хората да възвърнат собствеността си върху имотите на своите деди. Само че, ако след това има достатъчно какво да ядат. Безспорно повече ще са доволните, получили тапията и хвърлили по един поглед на собствените си нивя. А после накъде?

Приетият закон репродуцира надигналата се през 40-те години аграрна криза и много скоро земята ще бъде разделена на милиони, милиони парчета, повечето от тях със собственици, но без стопани. За четири десетилетия се измениха традицията и законовата уредба при онаследяването и сега всеки потомък има правото на равен дял наследство. За това време урбанизацията и миграцията обхванаха над 2/3 от българския народ и то предимно активната му част. Тези хора получиха нова квалификация и реализация в други професии. Днес те можеха да получат своя шанс в града където живеят, а не в отдалеченото на голямо разстояние бащино или майчино село. Но за това беше необходимо да стартират едновременно приватизацията на държавната собственост и реституцията на частните имоти, която да се осъществи преимуществено в идеални, а не в реални граници. Трябваше да има съвместимост между тези процеси и обвързване в обща схема на промяната в статута на двата типа собственост. Ето тук обаче се изискваше истински реформаторски дух, хъс за градивни промени, немалка смелост и себеотрицание за благото на България, за да се поеме рискът на една всеобхватна реформа на собствеността и производството.

В ход е третият аграрен преврат. Вече трудно ще върнем нещата назад. Сега трябва да се бърза да се преодолее преходният период. След него пазарният механизъм, макар бавно и мъчително, ще нагласи нещата. Много ще се опарят, други ще изгорят. И все пак ще се създаде частно селско стопанство. Как да го подпомогнем?

Кооперациите ще станат основно звено в новата аграрна структура. Целесъобразно е помощите и облекченията да се насочат към тях. Отсега да се улесняват отношенията им с държавните и общински институции, с научните звена, с кредитните институти. Да се създаде фонд за първоначалното им финансиране.

Дребните селскостопански производители да бъдат освободени от монопола на прекупвачите и преработвателните предприятия.

Да се стимулира окрупняването на земята. Образуването на едри фермерски стопанства чрез покупка или аренда на нови площи от способни, предприемчиви и просветени стопани е ключът към ефективното обработване на земята.

Трябва бързо и точно да се изяснят границите и размерът на държавния поземлен фонд и да се разработят механизми за неговото ползване.

Би могло да се създаде агенция за земята, контролираща и подпомагаща в преходния период движението и ползването на държавните, общинските и частни земи.

И нещо особено важно: българският народностен елемент трябва да бъде насърчаван да се възвърне към селото, за да укрепне в стопанско, демографско и културно отношение. За да се възстанови връзката с миналото и традицията на нашия народ, за да регенерира пъпната връв на българската държава към земята, на която и от която живеем.

9.07.1993

*"Зора", бр. 29/20.07.1993