В новата българска история насилствените неконституционни промени на политическото статукво са играли водеща роля, предшествали са реформите, налагани по демократичен, парламентарен път, които по скоро са обличали в законови рамки разрушаването на установения ред. Макар и не винаги сполучливи, превратите в България са онзи гръбнак на вътрешнополитическото й развитие, спрямо когото се ориентират останалите политически, икономически, социални и културни събития и процеси на обществен възход и падения.

Режимът на пълномощията (1881 г.), Съединението на Княжество България с Източна Румелия от 1885 г., превратът и контрапревратът през 1886 г. са събитията от такова естество през миналото столетие, подготвили българското партизанското съзнание за бурните метежни преобразования на ХХ век. С рухването на националните идеали в 1918 г. се отприщиха наново страстите и бесовете на властолюбиви народни "спасители". Войнишката република на Райко Даскалов, деветоюнският преврат и септемврийският му работническо-селски контрапункт от 1923 г., деветнадесетомайските проби за тоталитарен режим от 1934 г. и деветосептемврийският отечественофронтовски триумф през 1944 г. белязаха с размирни краски независимото българско съществувание.

В последвалия период на съветска хегемония, въпреки множеството заговори и интриги на "хората от народа", пътеводната звезда на комунистическа Москва позволи единствено при голямото сътресение от 1956 г.хда се стигне до поврат при окомплектоването на ръководния състав на братската сателитна партия. Но априлският хълм на времето дочака своя час да бъде сринат от стаилата се разрушителна мощ в българската южнославянска душа.

От 10 ноември 1989 г. започва новата история на България. Тази е превратната дата на нашето съвремие и е жалко и смешно, когато се опитват по априлски да ни навират в очите една по нова дата, която уж бележела демократичното възраждане на Родината.

Външнополитическият натиск и отражения след свалянето на Тодор Живков прекалено бързо ориентираха страната към демократизиране на структурите на властта, без да има подготвени механизми, организации и личности, за да я поемат без сътресения. И, съвсем естествено, при първите избори народът избра сигурността, олицетворявана от консервативната сила, извършваща прехода след преврата, пред истерията на невръстното, разнолико и многопосочно в стремленията си обединение на набързо, а някои и случайно сформирани партии и движения. Общият устрем към промяна на вторите избори не увлече мнозинството след СДС, но донякъде му подари възможността да се опита да я осъществи. При все това с конституцията вече бяха закрепени превратните насоки, дадени от десетоноемврийци. Сега може да се очаква някои несимпатизиращи им кръгове да потвърдят традицията, опитвайки се по извънпарламентарен път да разрушат устоите на тяхното дело.

Да, но… Заблуждават се тия, които мислят, че правят историята. Те само вземат участие в нея, така да се каже присъстват. А още повече се лъжат ония, в чиито глави блуждае нарцистичната самомнителност, че историята започва от тях. Съдбата им обикновено е еднаква (стига да не станат жертва на всеобщия присмех). Такива биват наказвани. Ако не от народния съд, то поне от народната памет.

2.11.1992

*"Зора", бр. 45/17.11.1992