След края на съветската епоха*
Антон Ж. Иванов

На 3 - 4 октомври 1993 г. с боевете в Москва и потушаването на метежа окончателно приключи съветската епоха. Започнала преди 76 години с февруарските граждански вълнения в Петроград, прераснали в революция, тя завърши своя цикъл отново в столицата на Русия - магическия център на руската консервативна виталност и мощ. Една феноменална епоха, преобразила света чрез илюзия и тирания, но и с резервите на човешката вяра, надежда и любов, омраза, завист и егоизъм. Какво още трябва да кажем за нея след недостойния й и жалък край, несъответстващ на величието на съветските постижения и влияние над съдбините на планетата.

Някои смятат руската революция от 1917 г. и особено повратния момент в нейния развой - октомврийския болшевишки преврат от същата година, за грешка на историята. Други пък говорят за неуспешен социален експеримент, наблягайки повече на субективните фактори, фаворизирайки волята на индивида пред историческата необходимост, да не кажа предопределеност. До голяма степен тези преценки са родени от политическата злоба и потребност на деня, в тях прозира публицизмът, но не и историзмът при обяснение на историческите явления.

А всъщност съветският режим беше най-бляскавият феномен в битието на човечеството през последните две столетия. Неговата анормалност, граничеща с извратеност в политически, икономически, културен и социален план, съчетана със строгата логика на догматизма на абсолютната власт и империализма, го въздигнаха до положението на една от двете противостоящи си свръхсили, разрушили многовековното световно статукво на западноевропейската доминанта.

Противоречията между европейските държави износиха преждевременно техните стратегически преимущества. Тези противоречия бяха възбуждани от една остаряла политическа и социална система, която рухна заедно с глобалното си господство и първенство. Срещу нея застанаха от изток и от запад два нови колоса - съюзите на съветските републики и на североамериканските щати, добили своето превъзходство за 30 години в пепелищата на световните войни. Две невиждани до 1945 г. свръхдържави, рожби на всеобхватна социална революция и на неограничавана индустриална еволюция, те си поделиха земното, а и космическото пространство чрез установените сфери на интереси и влияние, последвалата "студена война" и деколонизацията.

Същевременно силен тласък получиха космополитните процеси на взаимообвързване, в които най-активната роля имаха СССР и САЩ. Създаде се световната организация ООН, регулираща международните отношения. Противостоянието формира НАТО и Варшавския договор, осигурили половинвековния мир в Европа. Крахът в Стария континент и последвалото го стабилизиране предизвикаха интеграционни проблеми придвижили световната икономика напред. Съветска Русия даде шанс на европоцентризма да се обнови и да обедини своите възможности и усилия.

Руската революция и особено победата на Червената армия във Втората световна война отключиха националноосвободителните стремления на народите в колонизираните континенти. Еманципирането на новите нации и държави, създали се там, е събитие, равняващо се на откриването на морските пътища до тези страни през ХV - ХVІ век.

Въпреки отчайващата липса на демокрация в СССР и останалите държави от социалистическия лагер, присъствието им като алтернативна социалнополитическа система и демонстративното им народовластие стимулираха демократизацията на Запад. По такъв начин те възпроизведоха собственото си демократизиране, доколкото то е възможно.

Догматизмът, наложен чрез марксизъм-ленинизма в Източния блок, макар да звучи парадоксално, разкрепости идеологически света, отнемайки монопола на религиозните учения и култове. Естествено, това скоро се отрази върху културата (и особено в науката) на обширни райони от планетата. Маркс сякаш наистина постигна промяната, желана от него.

Ленин извърши октомврийския преврат в името на установяването на система, гарантираща социалното равенство. Създаденият механизъм за егалитарно разпределение на благата доказа за 70 години своята неефективност. Човечеството доби ценен опит с практиката, която показа възможните рамки на социалното равенство и справедливост. Илюзиите се разсеяха и тиранията ерозира. Тогава светът се освободи от съветската система, която вече не му бе необходима. Едва ли обаче някога ще я забрави.

Казвал съм го идруг път: след хилядолетие измежду политиците и държавниците на ХХ век обикновените хора ще споменават предимно Ленин, Сталин, Хитлер и Горбачов - първите трима съградиха съветската империя, четвъртият я разруши. Така както днес от миналото спомнят Александър Македонски, Цезар, Чингис хан и Наполеон. Има рационализъм в историческата памет. Нека отсега преосмислим и съветската епоха.

11.10.1993

*"Зора", бр. 42/19.10.1993