Елитаризъм, етатизъм и егалитаризъм в българската съвременност*
Антон Ж. Иванов

"За това, уважаеми господин Петков, Ви моля да помислите само (извинете за откровеността ми) върху обстоятелството: Какъв е грамаден процента от българския народ, който НЕ СИ БЪРШЕ ЗАДНИКА а си дига гащите направо след като се изходи и какъв е процента на по-културните които употребяват пръста си и правят запетайки по стените. Това за съжаление е нашата действителност!"

Из писмо до Никола Петков от негов привърженик (21.09.1945)
 
Османското нашествие унищожи българския средновековен елит, който и без друго беше изпаднал в сериозна стопанска и идеологическа криза. По време на турското владичество първенците на българите имаха предимно ограничени, локални възможности за изява и само пътуващите в чужбина добиваха по-голям простор за реализация и модерен начин на живот. Тази ситуация на отчуждаване от властта и на сравнително изравняване сред българите, проточила се с векове, внедри в съзнанието им модела на общностно съществуване при едно относително равенство в духовно и икономическо отношение.

Възраждането възобнови до известна степен българския икономически, политически и културен елит. След възстановяването на българската държавност, свободното й развитие и капиталистическата ориентация разширяват буржоазната прослойка от заможни и културни хора. И докато култът към образоваността все още сдържа роптанието срещу „чантаджиите" (появило се в една по-бюрократична епоха), то обедняването сред част от населението засилва егалитарните настроения и възбужда недоволство срещу „чорбаджиите" и корумпираните политици.

След 9 септември 1944 г. лишаването на състоятелните семейства от средствата за производство и натрупаните имоти и ценности се възприема от преобладаващата част на българското общество като акт необходим и дори справедлив. Егалитарните нагласи подхранват тоталитарния режим и той оправдава донякъде очакванията. Съсредоточавайки голяма политическа и икономическа власт, държавата се наема с разпределението на обществения продукт според утвърдилия се по-рано принцип на относително равенство, припокриващ се с положенията на новата идеология.

Етатизмът, намерил добра почва за разпространение през XX век, се превърна в двигател на социалната демокрация и на социалната диктатура. У нас чрез инструментариума на насилието държавата успя да мобилизира за около две десетилетия потенциала на България, през които тя изживя умерен стопански и културен възход. Екстензивните методи, съчетани с уравниловка, дадоха временни положителни резултати при издигането на жизненото равнище на населението. Отделени от средствата за производство, хората масово се оеснафиха и наместо да се реализират с производство и творчество потърсиха социална изява в материалното си благополучие и културно въздигане. Но те именно поради липсата на възможност за възпроизводство останаха ограничени или показни.

Въпреки кризата на системата, настъпила в края на 60-те години, тя издържа чрез силата на етатизма още две десетилетия на относително равенство, през които някои по-предвидливи се подготвяха за срива на модела и неизбежната промяна след това. Измежду тях произхожда и едно от разклоненията на създаващия се нов елит.

Масовото обедняване след 1990 г. задържа у българина силни егалитарни настроения. Разслоението, на което сме свидетели (то безспорно е потребно), вече среща глухия ропот на оставащите в низините и скоро със средствата на парламентарната демокрация те ще повлияят на хода на реформата. Ще успее ли новият елит да надмогне популизма и да поведе страната по пътя на модерното и възходящо развитие? Затова все пак ще е необходим компромис с исторически създалото се у българина чувство за равенство. Движението ни напред като сплотена национална общност ще осигури на индивида културен, здрав, богат и пълноценен жизнен цикъл.

16.07.1993

*"Зора", бр. 30/27.07.1993