Умението да се избягват крайностите в решенията, да се маневрира сред противоположните мнения, оттласквайки се напред чрез използването на техните позитивни заложби, да се налучква помирителния курс на ползотворен компромис между полярните позиции, е едно от основните изисквания за провеждане на успешно управление. Точно това умение, като че ли твърде рядко е присъствало в българския политически живот. Константин Стоилов, цар Борис III, Андрей Ляпчев, Георги Кьосеиванов и Тодор Живков /предимно във външнополитическата си дейност/ - май само това са държавниците, които в една или друга степен са владеели изкуството да постигат, според думите на последния, баланс на интересите.

До такива неприветливи мисли ме доведе поредната недомислена инициатива на днешните управници. Решимостта им, да бъде премахнато самоуправлението в преобладаващата част от селищата в страната - тези с население под 4000 души, между които 3/10 от градовете, е достоен епилог на нестройния опит за демократизиране на българското обществено пространство. Политическото малокултурие на елита у нас обрече поредната реформаторска кампания на зацикляне около привидно най-важния въпрос - в чии ръце да бъде властта на всички възможни нива. Постоталитаризмът естествено възпроизвежда авторитарни тенденции в неизбежното завръщане назад от запазената инерция на стария механизъм на изпитаната система на власт.

Но тук не бих желал да се впускам в критичен анализ на все още нереализирани проекти, а приемайки поканата на списание “Ние” ще изложа някои мои осъвременени схващания за административно-териториалната структура на България, които, трябва с удовлетворение да отбележа, отчасти се споделят от отделни депутати и министри на ОДС. Първообразът на този административно-териториален модел се съдържа в едно мое предложение да Великото народно събрани от 1990 г., което беше публикувано във
вестник “Дебати” (бр. 6/2.10.1990). Възприемайки някои положителни идеи, изказани във водещата се в момента дискусия, допълних собствените си възгледи за рационалното преустройване на местното управление у нас.

Основна административно-териториална единица е общината, която се състои от селището и неговото землище. Съществува функционална , но и емоционална обвързаност между тези два елемента, която модерната /капиталистическата/ цивилизация отдавна пренебрегва и разрушава. В България обезземляването на селяните през първата половина на века, насилственото коопериране, уедряването на трудово-кооперативните земеделски стопанства, а впоследствие формирането на аграрно-промишлени комплекси през втората половина на столетието и сега забавеният ход на ретроградната аграрна реформа разкъса свещения съюз между българина и неговата земя и това много скоро подрони темелите на народността и държавността. Днес възстановяването на жизнеността на общината е първостепенна задача, а затова са необходими самоуправление, солидарност /коперативизъм/ и протекционизъм.

През настоящото столетие се разви нормален процес на концентриране на населението в селищните пунктове с по-благоприятно стопанско, културно и транспортно положение. Обезлюдиха се хиляди села, махали и колиби, много от които бяха заличени като такива. Именно затова в момента възниква въпросът каква трябва да бъде минималната численост на селищата, които могат да ползват правата и да споделят отговорностите на самоуправлението. Според мен населените места с адресно регистрирани в тях по-малко от 100 жители не бива да имат административна самостоятелност и трябва да бъдат придадени към съседна им администрация. В селата с население от 100 до 1000 души, които са преобладаващата част от селищата в България, ала в тях живее сравнително малък дял от населението на страната, е приемливо да се назначават кметски наместници, избирани от разширен състав на общинските съвети на съставните общини /селищните системи. За да засвидетелстват доверието на съселяните си, кандидатите за кметски наместници ще са задължени да представят подписка в подкрепа на своята кандидатура, в която за тях да са се застъпили поне 1/5 от регистрираните избиратели. В селата с повече от 1000 жители и в градовете, независимо от тяхната численост, трябва да се избират кметове с широки правомощия за управление на основните общини (кметствата). Принадлежността на селищата към някоя от изредените по-горе групи да се определя от Министерския съвет по предложение на околийските управители.

Териториалното групиране на кметствата в съставни общини (селищни системи) със сравнително широк обхват на селища беше едно удачно решение на режима на Живков. В момента проблеми при тях създават единствено някои големи и изкуствено формирани общини, които след приемането на нови законови положения вече започнаха да се роят. Това което би могло да се подобри при самоуправлението на съставните общини, за да се избегне прекаленото партизиране на общинските съвети и навлизането в тях под булото на анонимността на безотговорни личности, е изборите за общински съветници да се провеждат по пропорционална система съвместена с мажоритарна схема (вж. Антон Иванов “Нови пропорционални избори” - “Зора” бр. 24, 5.07.94 г.), ако кандидатите са предварително подкрепяни от 1/10 от избирателите в съответния мажоритарен район. Въпросите, които се отнасят до селищата подчинени на общинските центрове, като например изборът на кметски наместници в малките села, би трябвало да се решават от разширен състав на общинските съвети, в който да влизат и всички изборни кметове на селищата от съставната община.

Въпреки конструктивните предложения направени във Великото народно събрание, в новата конституция не беше предвидено да се възстановят околиите, които 80 години, до 1959 г. бяха основният орган на държавата в местното управление. Тяхното възвръщане със скорошна конституционна промяна е наложителна задача, свързана с възстановяване на авторитета и контролните функции на държавата по места. Според някои предложения на това ниво ще се осъществява връзката между самоуправлението и централната държавна власт. Ето защо е потребно да се създадат и околийски съвети, в които да влизат представители от околийската управа, кметовете на съставните общини и председателите на общинските съвети. По моя преценка броят на околиите трябва да бъде от 85 до 95 и те трябва да се вместят в рамките на бившите окръзи.

Искането за възстановяване на окръзите е предизвикано от запазилата се структура на представителство на държавната власт и централните ведомства на това ниво. Вместо реалното им възстановяване обаче, е възможно околийската управа на бившия централен град на окръга да поеме функциите на окръжна управа и да осъществява връзката между представителствата на централните ведомства и околийските управления, влизащи в пределите на съответния окръг.

Територията на целокупна България е естествено поделена на четири географски области - Мизия (Долна Мизия), Македония, Тракия и Моравско (Горна Мизия). Историческите превратности откъснаха от българската държава половината от съвкупната територия на тези области, но те все още запазват отчасти своето присъствие в границите на Република България. Днес тя също може да бъде поделена на четири области /провинции/, които да отговарят на нейната географска структура, запазвайки историческата почит към целокупността и единството на Отечеството. Тези области са: Мизия с център Варна и обхващаща северната част на страната; Средина със столица София и обединяваща окръзите София-град, Софийски, Пернишки и Кюстендилски; Македония временно с главен град Благоевград, на територията на Благоевградски окръг; Тракия с централен град Пловдив и обхващаща останалите територии на Южна България. Областните управи ще се поемат от съответните околийски управи в централните им градове и ще имат предимно координиращи и представителни функции.

След едно десетилетие на разпадане на структурата на социалистическата държавност е време да се обърнем към консервативното разбиране за запазване на полезните административни формирования и възстановяване на някои стари такива, които да позволят балансирано съчетаване на местното самоуправление с централната власт. Моделът на структуриране на управлението не трябва да се превръща в догма и в зависимост от обществените изисквания и нужди той трябва своевременно да се променя. Но самоцелните инициативи в тази насока, разрушаващи добре настроения и вече нормално функциониращ в своето установено русло механизъм, отдалечаването от традициите, утвърдили своя отпечатък в общественото съзнание, рядко води към подобряване на управлението и задължително отнема немалък отрязък от време за приспособяване към новия модел. Да се надяваме предстоящите наложителни промени в оптимална степен да отбягнат съдбата на предходни несполучливи реформени актове, като се намери сполучливо решение за неизбежната дилема на местното административно управление.

10. 06. 1998

*"Ние", бр. 5-6/1998

КАРТА
MAP